Продължаваме с българската съвременна литература, но този път авторът е по-различен и това е неговия дебютен роман. Георги Бърдаров и „Аз още броя дните“ ни разказват за една история по действителен случай.

Книгата е на издателство „Сиела“, цената и е 14 лева, с меки корици. Графичното оформление е подходящо за темата според мен, защото червения цвят често се свързва с кръв, агресия и жестокост. Аз я получих като подарък за рождения ми ден, не съм я избирала лично от книжарницата. Не бях чувала нищо за нея, но ми разказаха, че представянето и е било осъществено в литературен клуб „Перото“ и е спечелила „Ръкописът“ на БНТ.

Историята е позната на много от нас предполагам. Аз съм я чувала няколко пъти, но дори не помня къде точно. Струва ми се, че сме обсъждали темата за Сараево и тези двама влюбени в университета, но не съм сигурна. Важното е, че знаех за какво иде реч в книгата.

Разказва се за влюбените – на една мюсюлманка и един християнин, по време на обсадата в Сараево. Историята е по-различна от други любовни истории, заради времето в което се развива действието. Описани са зверствата, тежкия живот на хората, които са живели по време на обсадата, убийствата, униженията и всички ненормални и покъртителни неща.

Да запазиш връзката си с някого, особено когато религията ви разделя така агресивно със сигурност е било нещо, което не всеки е могъл да направи.

Краят и, за който запознатите със самата история са наясно е тежък и за съжаление предвидим. Всички надежди умират заедно с влюбените, застреляни на моста. Най-бруталното и ненормално нещо е, че оставят телата им да гният дни наред, докато успеят да се разберат кой по-точно да ги прибере и да ги погребат.

Успоредно с тази история в книгата са описани и кратки интервюта на оцелели хора от обсадата, както и личен разговор в една кръчма, изпълнен с много гняв, тъга и неудобни истини.

Цялостното ми впечатление от книгата е не толкова добро, не защото не ме накара да се замисля или да изпитам част от емоциите на героите и автора. Имаше нещо, което ми липсваше. Струва ми се, че беше написана малко хаотично, което се дължи предполагам и от емоционалността на самата тема. Самата книга не е особено дълга, по-малко от 100 страници. Това разбира се не е критерий за нейната стойност, но все пак според мен имаше възможност да бъде една идея по-задълбочена и то най-вече в разнищването на емоциите и душевните преживявания на героите.

Разбира се, давам мнението си като един читател, на който му липсваше нещичко, не като критик на книгата.

Роксана