GIrl portrait

Горд притежател съм на шофьорска книжка от цели пет години!

От тогава обаче не съм шофирала кой знае колко. Прибирала съм се веднъж от Пловдив, правила съм кратки градски курсове (пак там), а след като заминах за Атланта шофирането се случваше само, когато някой приятел беше употребявал алкохол. Карането на кола в Самоков не го броим, защото там не важат никакви вселенски закони.

Притежаването на автомобил винаги е било мираж. ВИНАГИ изскача нещо по-важно или пък решавам спонтанно да напусна България за година или повече. Въпреки това обаче, често се намира по някой добър човек (като баща ми например), който ми предоставя автомобила си.

Сагата: Роксана и зеленото Поло!

Георги (бащата на Роксана) заминава на работа, и завещава за период от 12 часа ключовете от малкото зелено Поло. Роксана решава, че точно това е денят, в който трябва да пропътува 100 километра, и да отиде до Рилския манастир. Прави го! Качва се в автомобила, с точно 6 маневри обръща колата (за такова обикновено действие биха били необходими само 2 маневри), отива до бензиностанцията и зарежда бензин в количество, което би трябвало да ѝ стигне.

Потегля.

Разбира се, Роксана не е сама, а е в компанията на Станислав, който въпреки вълнението си, че за първи път ще види такава страхотна забележителност като Рилския манастир, усеща леко нервно напрежение, и не знае как ще приключи това пътуване.

Роксана е силно уверена, че познава пътя, но дали това е така? На излизане от Дупница хваща в грешна посока и се налага да направи кръг през целия град, за да се върне там, от където е трябвало да мине. Всичко върви по някакъв план, който на моменти се променя, но цялостната концепция за стигане до Рилския манастир е запазена. Роксана не млъква през целия път. Разказва като един истински екскурзовод за: Стобските пирамиди, за град Рила, за пъстървата, която продават покрай реката, за овчето кисело мляко и меда и още, и още… Станислав е на предела, когато за щастие на всички, Роксана успява да стигне до заветната цел.

Почти.

Всички забележителности като тази, кипят от туристи, слизащи на групи от големи автобуси. Места на близкия паркинг няма, а и да има, не е сигурно дали Роксана ще успее да паркира. Решението е просто: ще се паркира покрай пътя, на отредените за това места. Без да иска, Роксана подминава няколко от местата. Няма нищо, по-надолу ще има още. Е, има, но от там пътят до манастира е около 15 минути. Няма нищо! Дошли сме, за да се движим.

Малка семейна драма между Станислав и Роксана.

Действието продължава пред Рилския манастир. Роксана е облечена с дълга до земята рокля, с леко изрязан ръкав. Не я пускат да влезне дори в двора. Тъжна, посяда на една пейка, която се оказва главна действаща сцена на драматични и невъзпитани реакции на българските туристи. Станислав влиза, за да разгледа, а Роксана се опитва да се абстрахира от невероятните словоизлияние и обиди, които бълват заобикалящите я, недоволни люде. Недоволни от жегата, недоволни от факта, че те също не са успели да влезнат, недоволни че трябва да спазват някакви правила.

Така, след около 20 минути, Станислав се завръща. Роксана отново решава, че познава някакъв път към пещерата на Свети Иван Рилски. Оказва се, че не знае нищо. Вървят пеша около час и половина, но вместо да стигнат до някаква пещера, те достигат място, на което се вихри ромска, горска сватба. Решават, че това не е тяхното място, и се връщат обратно.

Роксана усеща леко нервно напрежение, защото знае, че мястото, на което е паркирала е под наклон. На ум си повтаря, че трябва на полусъединител да тръгне на задна, леко отпускайки спирачката. Дали обаче нещата се случват точно по този начин? Съвсем не! Вместо да отпусне леко спирачката, Роксана получава някакъв мускулен спазъм, който предизвиква рязко отпускане на педала, и счупен мигач в мантинелата, която играе ролята на заграждение.

Тряс.

Само това се чува от вътрешността на колата, а по погледът на Станислав, който е отвън, става ясно, че нещата хич не са розови.

Роксана плахо излиза от автомобила, за да види какво е сътворила. Събира парчетата от мигача, слага ги в жабката, и с наведена глава, потегля на път към дома.

В главата ѝ започват да се въртят различни схеми как да съобщи на Георги. Иска ѝ се да купи един нов мигач, да го сложи, и да не му казва никога, но уви! Денят е неделя, а и никъде няма подходяща част, която да пасне на модела и годината на колата.

Разбира се, Георги приема всичко с доза хумор, дори си признава, че е чупил същи мигач преди няколко месеца. Следва предупреждение как трябва да се внимава, и всичко завършва с хепи енд!

До следващия път обаче…