Живот след смъртта

Вчера догледах последния излезнал епизод на “And just like that..” и ми дойде музата да пиша малко за загубите. За животът след смъртта. Като една истинска Кари, седнала на лаптопа си и гледаща през прозореца. Е, вярно, че не съм баш в Ню Йорк, но и Самоков е добро начало.

Загубата на близки до нас хора е нещо, за което или се избягва да се говори, или с говори през сълзи на очи, или извръщаме глава и сменяме темата ако някой изобщо понечи да коментира нещо подобно.Последните десетина години преминах през загуби на хора от семейството ми, които обичах с цялото си сърце. След всичко, което се случи можех просто да спра да съществувам, да се прибера в черупката си и да си стоя там, докато нещо или някой не ме измъкнат от тъмнината.

Защо не  го направих?

След най-далечната и първа загуба, с която се сблъсках, а именно тази на майка ми, започнах да гледам на живота по един малко по-различен начин. Прозрението не ми дойде от небето, напротив. Виждах как не искам да преживявам тежките моменти навсякъде около себе си. Виждах близките си хора, които буквално се разпадаха на парчета и не можеха да си намерят място. Виждах как всеки път, когато исках да споделя за някой хубав спомен с майка ми, всички очи наоколо се зачервяваха и от тях започваха да капят сълзи.

Не исках това за себе си.

Отне ми години да спра да се сещам за тъжните моменти. За онези, които образуват буца в гърлото, за страданията и за всичко, която някога с лекота бих изтрила от живота си. Все още ми се случва да се подхлъзна обаче и да се потопя в дълбоките и тъмни води на тъгата.

Реших, че няма да се сещам за деня на смъртта на хората, които обичам, а за деня, в който са се появили на този свят. Въпреки, че вече ги няма, тези дати продължават да бъдат празници за мен. Благодарение на раждането им, съм имала възможността да се докосна до магията им и да сътворим прекрасни спомени заедно.

Избрах си да се сещам за хубавите моменти, за смеха, за наученото от тях.

Липсват ли ми? Разбира се!

Просто разбрах, се позволявайки на тъгата да те обгърне, позволяваш на тъмнината да се настани трайно в живота ти. А аз искам да живея в светлина.

Опитвам се да се наслаждавам повече на времето, прекарано с любимите си същества тук и сега. Много банално звучи, но това е едно от най-важните неща за мен в момента – да оставям лошите си мисли някъде там, на дълбокото, а на свобода да пускам онези, които ми позволяват да д и ш а м.

Тревожността е нещо, с което се боря откакто загубих майка ми. От тогава са минали повече от 15 години. Борбата не е лесна, но с малки крачки и повече фокус върху настоящето, нещата започват да стават малко по-лесни.

Пораснах и станах по-голяма от болката, както каза и Кари.

Още размисли от мен, прочетете тук.

Новият епизод на And just like that… по HBO.