I can fly

Какво е най-вълнуващото нещо за мен? Да посещавам нови места. Да не планирам чак толкова, а да видя евтини билети, да ги купя, и да замина малко след това. Преди да започна вече бившата си работа като стюардеса, нямах никаква идея какво точно трябва да правя на тая голяма машина самолета. Кога трябва да си вадя документите, кога бордната карта. В следващата публикация ви разказвам за пътуването със самолет погледнато от двете страни: като пътник и като стюардеса.

Полет до Лондон, Лутън.

Самолетът излита в 6АМ, а аз съвсем не съм сигурна в колко точно трябва да бъда на летището. Чувала съм, че най-добре три часа преди полет, но три часа преди 6АМ e 3АМ, a 2:30АМ, не е любимото ми време за ставане. Отварям си приложението с бордната карта и започвам да скролвам надолу. Ха, ето, пише точен час, в който е най-добре да бъда на проверката си за сигурност, и той не е 3АМ, а 45 минути преди излитането. Звучи прекрасно. Лягам си с пеперуди в стомаха и изобщо не успявам да мигна.

4:15АМ

Аларма. Едва успявам да отворя очи. Движа се из апартамента като сомнамбул. Пия няколко глътки вода, мия се, слагам си само някакъв крем за лице, рошава съм, връзвам си косата на опашка, грабвам си раницата и излизам. Хващам си такси, въпреки че ненавиждам такситата. Нямам време обаче, което значи, че нямам време за претенции.

Терминал 1

му казвам, и се отпускам на седалката. С разсеян поглед гледам през прозореца. Стигаме пред терминала, плащам му, отправям се към входа. Плахо пристъпвам през стъклените врати и започвам да се оглеждам. Изобщо не съм сигурна от къде се минаваше първо. Този път нямам багаж за чекиране, но все пак отивам до гишето, на което виждам, че пише името на авиокомпанията, с която ще летя.

Здравейте, ще пътувам до Лутън.

Подавам си личната карта. Момичето се надига леко от стола си.

Имате ли багаж за чекиране?

Поглеждам я озадачено:

Не. Само с раница съм.

О, ами тогава трябва да се наредите ето там.

Сочи ми една опашка от доста хора в дъното на залата.

Ааа, добре. Извинете. Благодаря.

Леко притеснена, че нямам идея какво правя, отивам да се наредя при останалите хора.

Ето го и моя ред. Нямам идея дали трябва да си свалям обувките или не, защото някъде съм чела, че на повечето летища е задължително. Приближавам се до скенера и получавам обстрелване с думи:

Някакви течности, електроника, лаптопи? Трябва да бъдат извадени отгоре. Якета, колани, всичко от джобовете.

Ох, забравила съм да си изпия водата. Поглеждам я тъжно и се връщам към коша, за да я изхвърля.

Не, нямам нищо друго. Трябва ли да си вадя фотоапарата?

Не, само лаптопи и таблети.

А обувките? Да ги свалям ли?

Момчето се надвесва над скенера, вижда че съм с огромни космически маратонки и заключва:

О да, с тези маратонки определено няма как да минеш.

Свалям ги и продължавам през проверката. Опитвам се да събера нещата си възможно най-скоро, защото не искам да задръствам и да преча на преминаващите. Поглеждам накъде вървят хората и се залепям за тях.

Паспортна проверка. Трябвало да си покажа и бордната карта. Ох, прибрала съм си телефона. Бавя се. Няма нищо, успях да го извадя и да покажа всичко. Отивам в чакалнята и се настанявам пред гейта, който се оказва точно пред мен. Голям плюс на нашето летище е, че е толкова малко.

Пристигнала съм тъкмо навреме. Започва извеждането към самолета. Вместо да си седя и да чакам да понамалее опашката, като истински ентусиаст започвам да се редя от самото начало. Когато вече стигат и до мен, не си чувствам краката от висене. Пак трябва да си покажа и личната карта, и бордната. Подавам ги на момичето, усмихвам се и влизам в някакъв автобус. Леко се паникьосвам, защото не съм сигурна, че съм се качила на правилното място. Вместо да попитам някой обаче, започвам да се ослушвам. Дааа, има много англичани, това трябва да е.

Поглеждам си бордната карта и виждам, че пише “Мястото ви се намира в задната част на самолета, качете се от задна врата.” Ехе, даже и система си имат.

Окей, качвам се.

Този път съм си приготвила и личната карта, и билета. Подавам всичко още на входа, но никой не поглежда личния ми документ. Поздравяват ме усмихнати, аз им се усмихвам също и влизам навътре.

Лека паника отново, търся си мястото. Надявам се да е до прозореца. Късмет! До прозореца е. Сядам и напъхвам раницата под седалката пред мен. Започвам да чакам. Винаги се надявам да няма никой до мен, но за съжаление в 99% от случаите самолетът е пълен. Стюардесата започва да говори нещо по този микрофон, аз се напрягам да чуя какво е. Малките раници под седалката, големите в багажника. Окей, без да искам дори съм изпълнила правилно нарежданията. Не се пуши, не се пие собствен алкохол…Добре. В съобщението няма нищо притеснително, значи ще се лети. Всички са се качили сигурно, защото изведнъж става супер топло и не влиза въздух от никъде. Стюардесата пак казва нещо, което не разбирам, след което започват да правят демонстрацията. Гледам с интерес, защото ако падне тоя самолет кой ще ме спасява? Закопчала съм си колана, всичко ми е точно, отпускам се назад и е време за излитане.

Любимата ми част е тогава, когато самолетът набира скорост, за да излети. Залепям се на седалката, затварям очи и.. хайде, излетели сме. Пак има някакво съобщение по този микрофон. Само съобщения. Този път е за това, че ако искаме можем да си поръчаме неща за хапване. Супер, аз никога не си купувам нищо, защото цените са безбожни. Ходи ми се до тоалетна, но не съм сигурна кога мога да стана. Чакам всички да се раздвижат. Една камбанка иззвънява и изведнъж всички стават, започва едно голямо блъскане и движение по седалките. Явно вече може и без колани. Ставам и аз, като заставам на една опашка от 3-ма човека за тоалетната. Идва и моят ред. Влизам плахо и с лека погнуса, защото мразя обществени тоалетни. Е, не е много по-различна от обикновените, но е доста по тясно. Пускам водата и се стряскам от силния звук и вакуум, с който изчезва всичко. Еха, почти като в БДЖ, а? Връщам се на мястото си и заспивам. Будя се няколко пъти от някакви съобщения, но толкова много ми се спи, че изобщо не ме интересува какво казват.  Топло и уютно ми е.

По едно време усещам нещо като натиск върху цялото си тяло. Вероятно започваме да кацаме. Отварям си само едното око и виждам, че няма изправени хора. Започва поредното съобщение “Бла-бла, кацаме”. Вече нямам търпение, обаче очите ми се затварят. Пак заспивам и се събуждам от самото кацане на земята. Още едно съобщение. Тия хора само си говорят по микрофона май. Заслушвам се, защото може би има и нещо важно. Да не ставаме, докато не спре самолета, защото е опасно, и да внимаваме, когато си взимаме багажите, за да не нараним няколко. Добре, седя и си чакам. И без това не бързам, а и не ми се иска да попадам в някакво меле от хора. Самолетът спира, а аз изчаквам всички да излязат. Грабвам си раницата, казвам довиждане с усмивка и вървя по тълпата към паспортната проверка.

Летенето като пътник в този си вид е минало за мен. Вече имам съвсем друг начин на организация, и правя съвсем различни неща.

В част втора ще ви разкажа за пътуването ми като стюардеса и колко различно е то.

А до тогава…

Закопчавайте предпазните колани!

Роксана.