Childhood

Photo credit: Skitterphoto; Free Stock Images; https://www.pexels.com

Започвайки „Манюня“, една от най-близките ми приятелки от детството ми писа, че тя също я е започнала, и че много ще ми хареса, защото сме правили много подобни пакости като героините в книгата като деца.  И да, повярвайте ми, дори по-големи. Нарине Абгарян е един прекрасен автор, а книгите й са много близки до мен самата, защото ме връщат някъде там в прекрасните дни, прекарани у дома. Това няма да бъде истинско ревю на книга, и дори няма да говоря за самата книга, защото трябва да я прочетете сами и да си спомните и вие, за всички онези незабравими и луди моменти, които сте имали като деца. Мислех си, че е редно първо да пиша за Три ябълки паднаха от небето, но Манюня ме вдъхнови да ви разкажа следните истории…

В Самоков сме, а годината някоя далечна 1999-та да кажем. Не си спомням за точната ни възраст, но дивотиите ни започнаха от мноооого ранна такава. Имах си няколко много близки приятелки, но две от тях ми бяха най, просто защото и семействата ни бяха много близки, ходехме си на гости постоянно, учехме заедно.. Абе изобщо, цялото ни ежедневие беше свързано. Майките ни си пиеха кафето заедно в разни градинки, докато ние крояхме велики планове как да правим нещо по-интересно, което да „освежи“ ежедневието ни.

Дивотия номер 1.

Докато се разхождахме по улицата, на която живея, решихме, че трябва да направим нещо „много лудо“. Не го мислихме много, но видяхме някакви разлепени листове хартия по разни табла (некролози), и с съзаклятническа усмивка в един глас, решихме, че трябва „ДА ГИ КЪСАМЕ ТИЯ НЕЩА.“ Като абсолютни диваци обиколихме двете табла, скъсахме всичко. Доволни, бавно се отдалечихме от местопрестъплението, докато майките ни не ни пресрещнаха, и не се оказа, че всъщност са ни видели. Не знам как са се сдържали тогава да не ни нашамарят още на улицата, но ни прибраха и ни обясняваха около час – какво е това, защо не се къса и колко много сме навредили на страдащите хора.

От тогава не сме докоснали некролог, и дори не сме ги поглеждали.

Дивотия номер 2.

Обикновено се събирахме върху гаража на една от приятелките ми, тъй като беше на високо, беше циментиран, и имахме огромно поле за изява. Под гаража имаше бръснарница, чиито собственик често излизаше пред вратата и си палеше цигара. Колата му винаги стоеше паркирана пред бръснарницата, малко по-надолу от вратите на гаража. Въпросният бръснар често ни се караше, че сме много шумни или невъзпитани,

затова решихме в един прекрасен следобед да му отмъстим.

Събрахме се в края на гаражния покрив, налягахме така, че да не се виждаме. Откъртихме малко от мазилката, надробихме я на ситни камъчета и започнахме да замеряме парченцата по автомобила му. Първоначално, човекът не схвана какво точно се случва, но като постоя пред бръснарницата забеляза нашата банда, налягала върху съседния гараж, замеряща колата му. Сещате се какво последва…

Дивотия номер 3.

В близост до училището ми, имаше една къща, чиито двор беше толкова голям, че можеше ако преминеш през него, да стигнеш на пряко до другата улица, която беше успоредна на тази на училището. Не знам дали ме разбрахте, сложно е за обяснение, но реално това беше най-прекия път, по който обожавахме да минаваме. Прекачвахме се през оградата на къщата, тичахме по една пътека и излизахме през вратата от другата страна. Къщата разбира се имаше своята страшна история. Собственикът, който аз лично не бях виждала никога, имаше славата на много лош и зъл човек, който се кара на всички, които претичват редовно през двора му. Преминаването си беше истинско приключение, изпълнено с много вълнение, страх, смях и какво ли още не. Последното прескачане на оградата му, ме доведе до нервна криза, защото си закачих ризата, не можех да се откача, а той излезе на двора.

Реших, че животът ми е свършил, и че ще бъда сготвена на яхния, но се оказа, че господинът не беше чак толкова страшен, колкото го описваха.

Накара ми се едно хубаво де, но все още съм жива, както виждате.

Брутална дивотия номер 4.

Това вече е идиотизъм, който включва и братовчедите ми, с които

правехме бели на друго ниво, и от друго измерение.

Идеята, която трябва да спечели нобелова награда за креативност беше, да замеряме чисто новата, прясно измазана къща на съседите с кал и гнили круши. Защо? Не ме питайте, не мога да ви отговоря, просто го искахме. Та, така, скрихме се зад черешата в двора, започнахме да правим малки, кални топчета и да целим прекрасната фасада. Скоро, къщата започна да прилича на далматинец. По едно време, чухме някой да се извиква от терасата ѝ. И познайте.. Собственикът, да. Човекът беше почервенял, посинял и побеснял. Извика ни в двора си, и започна да ни разпитва, защо аджеба му замеряме къщата. Измислихме „извинението“, че сме видели някаква КОТКА, която всъщност сме целели. Никой не ни повярва. Човекът ни каза, че за наказание ще трябва сами да си изчистим свинщината. Инженерната ни мисъл ни подсказа, че трябва да сглобим няколко пръчки – една за друга – заедно с метлата, и да направим една 5 метрова чистачка за засъхнала кал. Чистихме сигурно час или два, не си спомням вече. Щяха да ни окапят ръцете, но успяхме от части да позачистим поразията. Аз, като една изкупителна жертва,  останах наказана за 1 седмица, без излизане, без забавления, защото майка ми реши, че няма да казва на леля ми и чичо ми.

Винаги най-малките обират пешкира, нали знаете?

Не ви разказах нищо за книгата, но ви дадох една бегла идея за това какво да очаквате в нея. С много по-интересен изказ, и още по-забавни истории и пакости, Манюня ще ви заплени!

Приятно четене,

Роксана