Кърменето: Най-естественото нещо или не съвсем |

В седмицата посветена на кърменето реших, че е време да разкажа малко и за своя опит с кърменето. Вероятно някои майки ще извърнат поглед и ще си кажат “ето, тя не се е постарала достатъчно”, а други ще получат подкрепа и няма да се откажат в самото начало.

Всеки преминава по собствения си път и се среща с различни трудности. Едни успяват да ги преодолеят, други не, но всичко е толкова комплексно, че няма как да кажеш, че кърменето е ПРОСТО кърмене, защото не е.

То е комбинация от фактори свързани, както с майката, така и със самото бебе. Освен физически, психологичните аспекти са от огромна важност за успешното кърмене. Ако майката не се чувства добре, няма подкрепа, не може да се съвземе след травматично раждане, кърменето се оказва най-трудната задача на света.

Сега малко и за моят опит и преживявания.

Раждането ми беше със спешно секцио, независимо от огромното ми желание да родя естествено. Понякога нещата не са точно такива, каквито си ги мислим и представяме. Накрая единственото, което има значение е и ти, и бебето да бъдете добре. Нищо друго. Та, след раждането имах възможността да гушна Марина за кратко, но без контакт кожа в кожа. Бях изключително щастлива, че всичко е наред и след тази кратка среща нямах търпение да я видя отново. Родих следобед и до другата сутрин бях сама, защото трябваше да мине някакво време преди да дойде някой и да ми помогне да се раздвижа. Първата вечер беше изключително странна, защото хем никой не ме риташе отвътре, хем не можех да осъзная, че съм родила и че вече имам бебе, което ще срещна на другия ден. Вече планирах в главата си как ще я взема, какви неща ще опитам, за да може да засуче. Бях подготвена до някаква степен, но в последствие се оказа. че няма такова нещо като “подготвен съм”.

В болницата.

Първата ни среща беше много мила, а тя беше едва два килограма и половина. Много мъничка и спяща, приличаща на порцеланова кукла. Имах “късмета” да родя точно по празниците, което не ми донесе нищо добро. Персоналът в болницата беше намален, а акушерката на смяна не смогваше да обърне внимание на всички родилки. Обясни ми набързо някои неща, но за кърменето имах инструктаж от минута, в който тя видя, че знам как се държи бебето и реши, че ще се справя, което не се случи. След една нощ на антибиотик и система за разреждане на кръвта, Марина беше много отпусната и нямаше никакви сили. По никакъв начин не можех да я накарам да отвори уста, камо ли да захапе зърното и да започне да суче. Храненето от шише също беше неуспешно, а аз започвах да се паникьосвам всяка следваща минута. Във всеки удобен момент я взимах и се опитвах да стимулирам сукателния ѝ рефлекс. Кърменето не се получаваше, но аз упорито цедях коластра ежедневно. Храненето от шише се получи едва на третия ден след хиляди опити. По време на престоя ми в болницата се опитах да се свържа с няколко доброволни консултанти, но поради крайно неподходящото време (25 и 26 декември) нямах особен успех и никой не успя да се отзове и да помогне по телефона. Започнах да търся свободни дати за консултация с платени консултанти по кърмене, но датите бяха доста далечни и някога след всички празници. Така в крайна сметка успях да се свържа с Хедра (благодарение на приятелка неонатолог), която успя да ме смести в графика си след изписването ни с Марина.

След изписването.

Срещата с Хедра беше онлайн, а аз бях изключително щастлива, че някой ще ми помогне. След буквално няколко минути Марина беше засукала, а аз бях на седмото небе от щастие. Консултантът ми показа и различни начини за ефективно цедене, както и различни пози и полезни съвети за храненето. Разбрахме се да я дохранвам, защото все още сученето ѝ беше крайно неефективно, заради това, че все още нямаше достатъчно сила и я будех изключително трудно. Първата седмица след срещата беше много обещаваща и постепенно успявах да намалявам дохранването. В един момент дори бях спряла и кърмех изцяло, но тогава дойде най-големият ми кошмар.

Отказът.

Поради силен киселинен рефлукс (за който разбрах в последстиве), Марина започна да отказва да се храни. Отказът не беше само от гърда, а от всичко. Дните се превърнаха в някакъв кошмар, а аз постоянно търсех начини, по които да успея да ѝ дам поне малко кърма или адаптирано мляко. Опитвах какво ли не, а от стреса и нередовното цедене, защото буквално времето ми беше запълнено с мъката по опитите да я храня, кърмата ми намаля драстично. Бях на ръба да се откажа, дори направих грешката да не се цедя един цял ден, защото наистина нямах сили да правя всичко това. Имах чувството, че съм зелепена за помпата и вместо да се радвам на бебето си, аз се цедя като откачена и го преследвам с бутилката. Не си представях нещата по този начин, но не се отказах.

Количествата.

След кошмарът, който продължи около два месеца, Марина започна да суче, но кърмата не беше достатъчна. Не качваше достатъчно, а аз не успявах да стимулирам достатъчното производство. Започнах да я храня смесено – давах ѝ да суче, а след това дохранвах с адаптирано мляко. Така продължихме до шестия месец. Покрай проблема с количествата отново се свързах с консултант, но явно имаше някакъв друг проблем, който не успяхме да открием. В послествие се оказа, че хормоните ми са в абсолютен хаос и бойкот, и според ендокринологът, който посетих има голяма вероятност това също да е оказало влияние.

В самото начало кърменето ми се струваше като един страхотен кошмар. Не можех да си обясня какви са тези хора, които се превъзнасят така и боготворят процеса. След като нещата ми се получиха разбрах какво са имали предвид. Кърменето наистина е акт на страхотна близост с бебето ти. Тези моменти са изключително мили и остават в съзнанието ти. Дори в момента ми липсват малко, но за съжалние нямах възможността да кърмя по-дълго. Надявам се следващият път да бъде по-успешен, с по-малко драма и повече организация от моя страна.

Роксана